Откъс от книгата

ПОСЛЕСЛОВ

„Мечето Падингтън” не се роди като книга. Една сутрин написах първото изречение просто така, колкото да си почеша крастата, защото знаех, че ако не нащракам нещо на пишещата машина, никой няма да го стори вместо мен и листът ще си остане празен.

Написаното обаче ми хареса и скоро се заниза второ изречение, после трето, а до края на деня беше готова цяла история.

Черпех вдъхновение от едно мече, което седеше на полицата над камината в едностайния ни апартамент недалеч от пазара на „Портобело Роуд” в Лондон. Бях го купил в миг на отчаяние предишната Коледа, за да има какво да сложа в коледния чорап на жена ми, и двамата го кръстихме Падингтън, защото това име винаги много ми е харесвало. А имената са важни, особено ако си мече и си нямаш друго на този свят.

Почти веднага мечето стана част от семейството. Всъщност години наред то беше единственото ни семейство и двамата се отнасяхме към него както подобава. Хранеше се с нас на масата, идваше с нас на почивка, а понякога дори ни прекъсваше, докато си приказвахме.

След десет дни работа вече се бяха натрупали още седем истории и внезапно осъзнах, че имам готова книга. Докато я пишех, не мислех за читатели на определена възраст и това се оказа много добре, защото дотогава винаги бях писал само за възрастни. Ако съзнателно бях решил да пиша за деца, може би щях да пиша „по-просто”, а това винаги е неправилно. Напълно съм съгласен с Гъртруд Стайн – книгата си е книга и трябва да радва човек във всяко едно отношение.

Много добре се получи и това, че избрах да си чеша крастата именно с мече. Покойният актьор Питър Бул – голям любител на мечките – е казал, че куклите само мислят какво да облекат, но човек никога не знае какво мисли едно мече. Бил е съвършено прав. Човек усеща, че на мечето можеш да се довериш и то никога няма да издаде тайните ти. Има и още нещо, при това много важно – в природата нерядко се случва да зърнем мечки, които тежко пристъпват на два крака. Значи вече са наполовина хора.

Винаги е най-сладко да се пише първата книга от поредицата. Целият свят е като стрида и можеш на воля да следваш приумиците на въображението си. В същото време вече поставяш определени граници, които ще останат така до края. Въпреки че приключенията на Падингтън се случват в наши дни, вечер винаги си представям, че той се прибира у дома в далеч по-безопасния свят, който си спомням от моето детство преди войната.

Мисля, че те никога не са го осъзнавали, но първообраз на господин и госпожа Браун бяха моите родители. (Много от баща ми наследи и самият Падингтън, защото баща ми беше примерен гражданин и никога не излизаше без шапка да не би да срещне някой познат и да не може да отвърне на поздрава му.) Джонатан и Джуди се появиха като спасително въже, за да не се усеща разликата във възрастта. Госпожа Бърд се роди от спомените ми за бавачката на най-добрия ми приятел от детските години, която живееше в дома им. „Най-добрият приятел” на Падингтън – господин Грубер, е много важен, защото знае какво е да избягаш в чужда страна, а това прави връзката помежду им много специална. Много истории се заплетоха покрай многострадалния съсед на семейство Браун, господин Къри. Достатъчно беше да ги събера на едно място и веднага нещо се случваше. А винаги съм смятал, че „Уиндзор Гардънс” трийсет и две е на хвърлей камък от апартамента ни.

За мен Падингтън винаги е бил и винаги ще бъде съвсем реален. Той здраво е стъпил на земята и има много силно развито чувство за справедливост. Той знае толкова добре кое е добро и кое – лошо, че когато нещо ме мъчи, неведнъж се питам как би постъпил Падингтън.

Доставя ми огромно удовлетворение, че и други вярват толкова силно в него. Едно момченце например ми писа колко е свикнало да свързва името „Падингтън” с мечето – затова сега му звучи много странно за име на гара. Съвсем изневиделица получих писмо от една монахиня, която лежеше в болница – предполагам, че е страдала от неизлечима болест. Пишеше, за да ми благодари за огромната утеха, която й носи Падингтън. Не мога да си представя по-голям комплимент за него.

Комичното е сериозна работа. Трябва да дестилираш, непрекъснато да намираш точната дума. А без спонтанна реакция от публиката човек работи малко като във вакуум.

Веднъж обаче седях в ресторанта и внезапно долових разговора на двама мъже в съседното сепаре, които обсъждаха подвизите на Падингтън. Двамата направо умираха от смях и това много ме зарадва, защото при тези обстоятелства очевидно се смееха искрено. Не им казах кой съм, за да ни спестя взаимното неудобство.

А преди няколко години по време на рекламна обиколка в Австралия се видях принуден да нося навсякъде огромен плюшен Падингтън. При всяко качване в самолета знаех, че не след дълго ще го поканят в пилотската кабина. Веднъж дори го оставих там за известно време, пристегнат с колан на резервната седалка, а пилотите му обясняваха за какво служат уредите на таблото. Малко по-късно ми се обадиха да ме питат имам ли нещо против да остане при тях, защото искал да се научи как се приземява самолет! Реших да не казвам на останалите пътници.

Когато написах първата книжка, и през ум не ми минаваше, че един ден Падингтън ще има собствена бронзова статуя на гарата. Хората сядат на постамента, за да си хапнат сандвича, и това ми се вижда особено подходящо. Приятно е да си мисля, че ще продължават да го правят дълго след като си отида от този свят.

Предполагам, че така и няма да го срещна, но ако се случи, изобщо няма да се изненадам. Какъвто е възпитан, сигурно ще си повдигне шапката и всеки ще продължи по пътя си, а на мен ще ми стане мъчно, че не нося шапка… за да я повдигна и аз в знак на уважение.

Майкъл Бонд, април 2001 г.

Книгата е препоръчана от сайта "Детски книги"
  • Корица:Мека
  • Брой страници:136
  • Вид:Приказки и басни
  • Баркод:9789545400674
  • ISBN:9789545400674
  • Каталожен номер:39986
  • Жанрове:Приказки и басни
  • Препоръчана възраст:6-8 години
  • Тегло:1 kg