Откъс от книгата

Машината за домашни

Един ден на нашата врата почука странен тип: смешно човече, ви казвам, високо колкото две кибритени клечки. На рамо носеше чанта, по-голяма от него самия.

– Продавам машини – каза то.

– Покажете! – каза татко.

– Ето, това е машина, която подготвя домашните работи на учениците. За решаване на задачи се натиска червеното копче, за развиване на литературни теми е жълтото копче, а зеленото копче е за подготовка на уроците по география. Машината прави всичко сама, за минута.

– Купи ми я, татко! – казах аз.

– Добре, колко искате за нея?

– Не искам пари – каза човечето.

– Но едва ли работите напразно!

– Не, но в замяна на машината не вземам пари. Искам мозъка на вашето дете.

– Вие сте луд! – възкликна баща ми.

– Слушайте, господине – каза човечето с усмивка, – ако домашните му ги прави машината, за какво му е мозъкът?

– Купи ми машината, тате! – примолих се аз. – Какво ще правя с мозъка си?

Баща ми се вгледа в мен за минута, после рече:

Влакчето

Влака от Пот за Пает го наричат „влакчето“, изглеж­да толкова малък, сякаш да го пъхнеш в джоб.

Има само един вагон, а местата всички са до прозо­реца. Вагонът е много тесен, но за пълните чичковци са направени ниши в стената: дебелият чичко се качва, по­лага шкембето си в нишата и затваря блажено очи. Защо пълните чичковци винаги спят във влака?

Понякога, през сезона на плодовете, машинистът Адалджизо спира влака сред полето и се катери по дърве­тата да бере круши; всички пътници го гледат и му намигат. Когато е мъгливо и не се вижда нищо, кондук­торът застава зад децата и им казва какво има наоколо. Той толкова отдавна пътува по тази линия, че познава пейзажа наизуст.

– Отдясно – казва – има царевична нива, отляво – русо­косо момиче маха с червена кърпичка. Отляво е езерото.

Когато дойде време за слизане, пълните господа се за­трудняват да извадят шкембетата си от нишите. Кон­дукторът им помага, като ги дърпа за раменете.

– Мъничко усилие, господин Луитполдо!

Господин Луитполдо е най-дебел от всички, поти се и сумти, но коремът му не излиза от нишата.

Трябва да помогне и машинистът Адалджизо. Накрая господин Луитполдо успява да слезе от влака. Тогава ло­комотивът обръща посоката и изчаква определения час за тръгване наобратно.

– Е, вземете му мозъка и нито дума повече за това.

Човечето ми взе мозъка и го пъхна в една чантичка.

Колко ми стана леко без мозък! Толкова леко, че поле­тях из стаята и ако тате не ме беше сграбчил навреме, щях да излетя през прозореца.

– Сега ще трябва да го държите в клетка – обясни чо­вечето.

– Че защо? – попита татко.

– Няма мозък. Ако го оставите свободен, ще литне към гората, като птиче, и за няколко дни ще умре от глад!

Тате ме затвори в клетка, като канарче. Тя беше мал­ка, тясна, не можех да се движа. Железните пръчки ме стягаха, притискаха ме толкова силно, че… накрая се събудих уплашен. Добре че беше само сън! Уверявам ви, първото нещо, което направих, бе да подготвя домаш­ните си за училище.

Господин Боемондо

Господин Боемондо е забавен човек. Какво ли не измис­ля, за да развесели децата!

Вижте го във влака: децата сядат срещу него и започ-ват да се карат, защото всички искат да са до прозореца.

– Тишина, спокойствие – възкликва господин Боемондо. – Хайде да играем на нещо хубаво!

Децата се успокояват в очакване.

– Обърнете се за малко, ще погледнете, когато аз ви кажа!

Децата се обръщат и гледат: баща им го няма. На не­говото място е седнала възрастна дама с папагал на ра­мото. Птицата има зелени и жълти пера и крещи: „Ис­кам да седя до прозореца, искам до прозореца.“

Децата се разсмиват, смеят се със сълзи и така не за­белязват, че възрастната госпожа е изчезнала, а на ней­ното място седи монах с брада доземи, която поглажда с ръка. Той гледа децата със строг поглед и те веднага се смълчават като риби.

– Ех, ех… – въздиша старият монах.

Децата седят мълчаливи.

– Ех, ех… – отново въздиша монахът.

Децата са готови да се разплачат, гледат върховете на обувките си и не забелязват как изчезва и монахът. Когато вдигат поглед, едно миниатюрно човече скача върху седалката и се смее като лудо.

Децата също се засмиват.

– Как се казваш, мъничко човече?

– Казвам се Какароне.

– Защо?

– Защото обичам макарони.

– Какви глупости – мърмори възрастна госпожа, обле­чена цялата в оранжево.

А децата се заливат от смях. Човечето започва да се надува все повече и повече. Господи, колко едро става то! Хоп! – и се превръща в господин Боемондо. Щастливи, де­цата прегръщат своя татко.

Облечената в оранжево госпожа протестира:

– Във влака не трябва да се позволяват някои стран­ности!

– Забранено е да се пуши, да се храчи, но аз не пуша и не храча – отвръща господин Боемондо.

Хората се смеят. Възрастната госпожа се ядосва и иска да повика кондуктора. За щастие пристигаме.

Но преди да слезе, господин Боемондо си издухва носа. Как го прави? Маха си носа от лицето и добре го изтрива в кърпичката; при това гледа госпожата в оранжево и є намига. Хората пак се смеят. Само госпожата става чер­вена като знаме и се обръща на другата страна. Госпо­дин Боемондо поставя носа си на място. След това той и децата в редица слизат от влака и си тръгват.

  • Корица:Мека
  • Брой страници:160
  • Препоръчано:Аз чета
  • Вид:Приказки и басни
  • Баркод:9789542815235
  • ISBN:9789542815235
  • Каталожен номер:3728
  • Жанрове:Приказки и басни
  • Препоръчана възраст:6-8 години
  • Тегло:1 kg