Образцов дом. Десет години по-късно – Ваня Щерева

0
(0)

Образцов дом. Десет години по-късно

"Това е старият обичан Образцов дом, в който живееха 30 годишните героини, в чиито вълнения много читатели разпознаха себе си. Сега Юлия и Петя са на 40. Какво се е променило за десет години? Срещнаха ли любовта? Успяха ли да бъдат щастливи? Още ли обитават Образцовия дом или се е разпаднал? Поумняха ли? Остаряха ли или все още са онези щури момичета? Съществува ли бъдеще? И може ли да се разчита на него? Отговорите на тези въпроси ще намерите в новите десет глави. А ако искате да видите Юлия и Петя, търсете късометражния филм Образцов дом в интернет.
Ваня Щерева

Това не е книга, а тоалет на момичешката душа. Кой не би поискал да позяпа едно преобличане… Единственото, което липсва в Образцов дом е телефонен указател на героите. Ще видите, че има няколко, на които наистина ще ви се поиска да се обадите. След Образцов дом литературните старчета внезапно се оказаха в библейска ситуация. Сузана и старците. Четете, мили старчета, четете и си дърпайте пишките, докато ги откъснете. Така може и да запеете вярно накрая. Но да не прехвалваме момичето, да не го развалим! Роди се разказваческа зведа! Това е. Ще трябва да свикнем и с мисълта, че е жена…
Любен Дилов-син

С появата си този роман разклати стените на някои литературни стереотипа. Някои побързаха да предрекат, че книгата нямало да издържи проверката на времето.
Десет години по-късно и няколко изчерпани издания Образцов дом на Ваня Щерева стои все така стабилно и продължава да посреща нови и нови читатели. Защото е построен върху здравата основа на едно разбито момичешко сърце.
Захари Карабашлиев

Благодаря на моя двигател, сърцето на тази книга– „невидимия“ ми съавтор Елена Бозова.

1.
Ако видиш, че си първи на финала, се кичиш в злато и овации. Като си последен, започваш яко да тренираш. Като си в средата, никой не те забелязва. Нормалните, средни хора, не владеят финала.
Днес пред университета видях едно много дебело и грозно момче. С роза в ръка. Червена. Чака.
И ми стана мило.
Прииска ми се да поостана, да видя девойката, която ще дойде на тази среща. Представих си дребно, грозновато момиче с живи очи.
Идва.
Роза. Кафе. Флирт. Целувка. Любов. Сватба.
И им се раждат едни малки грознички дечица.
Продължават да се обичат.
Той работи в завода на мотокар, тя– в пощата на гишето за препоръчани писма.
Вечер гледат сериали, тя прави салата, кюфтета… Той има няколко добри приятели, с които се събират за футбол, табла и карти… с ракия. Дечицата ходят в обикновено училище, носят четворки, петици, шестици, завършват, после който-където… После създават семейства, средностатистически семейства на заплата, сериали и салата…
Никога не се развеждат, не изневеряват, нямат големи проблеми, освен с тока, парното, с нахалната колежка или началника.
Така се извъртява кръговратът и светът се пълни с мирни, добри, обикновени хора, които живеят с правила, закодирани в самите тях, още преди да са се родили.
И дбе че са те, за да има кой да консумира нашата „значимост“…
2.
Колко много се обичаме, че да си осигурим „Екскурзия за двама“? Кой от нас скоро е ходил на такава експедиция?
Стана ми много мъчно. За нас– „красивите“ и „специалните“. За мен. За моите приятели. За нашите липси. За нашите претенции. За нашите кариери. За това, че сме се подчертали с дебел, фосфоресциращ маркер. Светим. Отдалече. И всички ни забелязват. И знаят, че ние сме щастливи. Задължени сме да бъдем щастливи.
Но не знаят, че ако сами не си измислим това щастие, няма кой да ни го подари. И не знаят, че се събираме на групи, групи от „медийни“ самотници, които живеят с месеци в една и съща къща и си играят на „семейство“. Ролите предварително се разпределят– ти си бащата, ти– майката, ти– синът, ти– дъщерята, и на третия ден вече сме си повярвали…
И не знаят, че сме си сложили табелка на вратата– „Образцов дом“, а отдолу сме изписали имената си– популярните имена на четирима градски самотници…
Защото самите ние сме твърде неспособни да създадем собствени семейства, обитаващи истински домове с реални табелки.
Защото самите ние много често не разпознаваме любовта, когато се случи, защото все чакаме най-голямата, оная, с огромната топка в корема, която никога не изчезва, защото си падаме по киното. Всичко при нас е филмово – думите ни, отношенията ни, ситуациите, в които сами се вкарваме.
Подсладено без мярка, напудрено, крещящо.
И като едно карамелизирано виенско колело светът се изтъркулва покрай конюнктивитните ни очи. Никога не отиваме на лекар. И ставаме хронични самотници.
Сега ще си призная. Тази вечер съм в пълно отчаяние. Не си измислям. Забелязвам, че всички от „семейството“ ни сме еднакво нещастни. Без да си го признаваме. Вкопчени един в друг, не си даваме шанс да харесаме някого извън приятелската ни интелектуална секта, която в момента е единственото ни убежище. Останалите са скучни, ние сме голямата работа. Останалите не разбират великите ни мисли и гениалните ни смешки. Какво да правим ние заедно с тях?
Самодостатъчни сме си. Фантазираме си групово щастие и се давим в него.
Аз вече стигнах шамандурата. Спасителите свалят 16-годишни девойки в розови бански от две части. Аз отдавна ходя с черен цял бански. И мене няма кой да ме спаси.
А като си помисля, навремето плувах до шамандурата и не се давех…
Междувременно един доставчик на пици си открадна за спомен табелката с трийсетгодишните ни вестникарски имена…
Вече и име си нямаме…

3. ЮЛИЯ
Юлия се е родила един ден след мене, на 1 септември 1970г. Майка й лежала на съседното легло до моята в „Майчин дом“, Варна. Тогава били по осем жени в една стая и бебетата от първия момент ги мятали на родилките да се оправят кой както може. Нейната майка, леля Райна, нещо се повредила и й спряла кърмата, а моята пък имала в излишък, и така тя поела върху гръдта си и нейното бебе. Аз на едната цица, Юлия на другата. По този начин ние с нея сме придобили статута на „млечни сестри“. Нашите майки се сприятелили покрай тази история и много си ходели на гости в началото, но моят баща никак не понасял бащата на Юлия– чичо Марчо, защото си мислел, че майка ми флиртува с него.
Изобщо моят баща ревнуваше майка ми от всички мъже– и от електротехника, който оправяше пералнята, и от бояджията, който правеше ремонт вкъщи. До последно, до смъртта си, й викаше, че е курва. А истината е, че моята майка никога през живота си не е имала друг мъж освен баща ми. Ходеше си кротко на работа в шивашкия цех на завод „Тих труд“, при глухонемите, връщаше се от работа, правеше му салата, сипваше му ракия…
Диме, дай ми гащи и потник, казваше той, изглади ми ризата… дай да ям… пак ли няма месо… И мърмореше, и дуднеше, а тя кротко следваше заповедите му. След това се свиваше тихичко на кравай в спалнята, докато слушаше през стените пиянските му монолози с лайтмотива: курва, курва, курва… После си поплакваше тайничко и се примиряваше. „Заради децата“. Да си имат дом и „нормално“ семейство. На другия ден всичко това отново. Ето такава „курва“ беше майка ми.
С леля Райна се срещаха тайно, защото баща ми не й позволяваше. „И оная, Райна, курвата, и тя те подкокоросва… и ти… по акъла й…“
Казвахме, че отиваме на баня. Тогава всички ходехме на градска баня, с теляци, туркини едни. Отивахме у Юлето, ние с нея си играехме на „Пипи Дългото чорапче“, и до днес обаче не мога да се примиря, че все тя беше Пипи, а аз Томи и Аника едновременно. Но истината е, че на нея й отиваше– рижавата й коса и луничките бяха съвсем подходящи за ролята на Пипи. Натъпквахме се в старото й бебешко креватче с дървени решетки и летяхме с въздушен балон.
Играехме и на певици. Първо стривахме зелен тебешир и си го мажехме върху очите вместо сенки, после слизахме по едни стълби с дезодорант в ръка и пеехме с чаршафи, увити около крехките ни момичешки тела вместо дълги рокли. Представяхме си, че сме на „Сан Ремо“ или най-малкото на „Златният Орфей“.
Играехме и с едни цигани, те живееха в една барака в техния двор, квартиранти. От тях хванахме въшки един път и ни мазаха косите с газ, мас и оцет, много гадно мирише. Събличахме се чисто голи. Ибро, големият циганин, той ни караше. И танцувахме на лунна светлина…
Лунна, лунна, колко да е била лунна, пет часът следобед си беше… Пръскахме се с един маркуч, дето чичо Марчо си поливаше доматите в парника с него, ама ни хванаха и бой… бой… "

Автор: Ваня Щерева Брой страници: 300
Категория: Българска литература; Проза Език: Български
Тегло: 0.320 кг.
Издател: Сиела Баркод: 9789542815211
Дата на издаване: 16.05.2014 ISBN: 9789542815211

Колко полезна беше тази книга?

Кликнете върху звезда, за да го оцените!

Среден рейтинг 0 / 5. Брой гласове: 0

Няма гласове досега! Бъдете първият, който ще оцени тази книга.